Има шумна тишина след кавга, а има и тишина, която се простира в продължение на дни и седмици – ледена и пронизваща.
Именно тя, а не насилственият конфликт, се превръща в истински индикатор за опасността в една двойка. В една кавга все още има енергия, вълнение, желание да бъдеш чут, съобщава кореспондентът на .
Само умората и отчаянието живеят в мъртва тишина. Това мълчание психолозите наричат емоционално отчуждение и то действа като бавна отрова. Партньорите са физически близки, но между тях е изградена невидима стена от неизказани обиди, разочарования и недоразумения.
Снимка: Pixabay
Контактът избледнява не поради злонамереност, а поради страх да не се сблъскате отново със стената на неразбирането или да предизвикате нова експлозия. Най-често хората мълчат, когато многократно са се опитвали да говорят, но думите им са били разбивани от защита, безразличие или критика.
Това е защитен механизъм: след като думите не работят и само причиняват болка, значи трябва да спрем да ги казваме. Тялото и психиката пестят останалите ресурси, като преминават в глуха защита.
Опасността е, че под тази ледена обвивка на мълчанието кипят неизразени емоции. Те не изчезват, а се натрупват като магма във вулкан и един ден могат да избухнат с опустошителна експлозия, след която ще бъде почти невъзможно да се възстанови каквото и да било.
Или, което е още по-лошо, магмата ще изстине завинаги, превръщайки връзката в пустиня. Само смелостта да се прекъсне този порочен кръг може да спаси положението. Не е задължително това да стане с шумна разправа.
Понякога е достатъчен един прост, непретенциозен въпрос: „Имам чувството, че между нас е израснала стена от мълчание. Трудно ми е.
Можем ли просто да поговорим за това, което се случва, без да се обвиняваме един друг?“. Това е покана за диалог, а не ултиматум. Личният опит подсказва: при една от кризите аз и партньорът ми, след като осъзнахме, че сме забравили как се говори, започнахме с абсурдното.Съгласихме се всяка вечер да отделяме по 10 минути, за да описваме деня си в трето лице, все едно разказваме новини. „Днес единият човек беше разстроен от разлятото кафе, а другият не го забеляза“. Тази игра премахна личната отбранителност и ни позволи да започнем да се чуваме отново.
Мълчанието не винаги е нещо лошо. Има мълчание-почивка, мълчание-съзерцание, мълчание-затвореност, когато думите не са нужни. Но тя трябва да бъде споделена, удобна, изпълнена с присъствие.
Разграничаването на едното от другото е просто: в здравословното мълчание се чувстваш свързан, а в разрушителното мълчание усещаш само зейнала празнота и непреодолимо разстояние. Не позволявайте на мълчанието да се вкорени в съвместния ви живот и да се превърне в норма.
Подобно на ръждата, то разяжда и най-здравите връзки. Поемете риска да сте първият, който ще протегне ръка през стената. Дори жестът ви да не бъде приет веднага, вече сте разбили смъртоносното статукво и сте дали шанс на топлината да се върне.
Прочетете също
- Когато миналото пречи на настоящето: как да не пренасяме старите обиди в новия съюз
- Как да оцелеем в нереципрочност: защо не можеш да се насилиш да се влюбиш
